Ти спомняш ли си малкото момче?
Онова момче,
което се повдигаше на пръсти,
за да погледне през ключалката
на твоята стаята.
Къдравото момче,
което си играеше с куклите ти.
То те боготвореше
и не играеше с други –
то играеше само със теб.
Накрая, една от твоите кукли
му намигна цинично
с проскубани мигли.
Момчето излезе объркано
и се затвори в себе си...
.............................
После пораснахме
и тръгнахме по малкият свят.
Искахме да познаваме всеки,
но прескочихме високите прагове
на своята вяра
и се превърнахме
в голямото „добрютро”.
Вече не искахме
да познаваме никой от старите си приятели,
които останаха долу.
Набързо забравихме нашето минало –
прегърбено,
свито
и изплашено от времето.
Забравихме детските сънища
и големите радостни детски пътеки...,
сега ние бяхме велики.
Но знай ние сме същите!
Живеем в ковчега
на сегашната реалност
и сме студени до толкова,
че коняка замръзва
в чашите които държим.
И ето сега аз те срещнах,
но ти си по-студена от всички.
Даже смъртта е по-мила от теб!
Ти удряш направо,
а тя тихо пристъпва преди да замахне,
целува ни нежно, за да ни вземе живота
и обича всеки от нас.
А ние се мразим.
Смъртта е нашият добър
и единствен завършек.
Искам да ме целунеш
тъй нежно, както смъртта.
Прощавай!
Всичко си отива, ще си отидем и ние,
Но нека накрая да сме отново добри!
Прощавай!
Няма коментари:
Публикуване на коментар