Тоз армаган очаквах с нетърпение
и очите пълнят ми сълзи на умиление,
когато с китка, по роса набрана,
ме закичиш, либе, още отзарана.
С тази нова, слънчева премяна,
блестиш красива, в светлина обляна,
а с тоз венец, изплетен от звезди,
разпалваш в мен ти старите мечти.
От мен тъгата окончателно избяга,
любовта ти щом в прегръдка ме притяга
и няма по-щастлив от мене на Земята...
Нали събуден бях аз днес от Красотата!
Обади ми се днес една сватовка –
клюкарка, най-известна в махалата
и като започна с нейната тирада –
без време мен ме заболя главата:
„Какъв щастливец си обаче,
че таз мома е днес до тебе!
Много влюбена е тя, така че –
мирувай, друга не ти требе!
Достатъчно е сутрин рано
да те приветства със усмивка...
С лекота това тя ще направи –
изглежда също е щастливка.
Защо не вземете се двама,
за радост на приятелите ваши?
Момък-левент, прекрасна дама –
обречени в любов вдигнете чаши.”
................................
Защо не ни питаш, сватовке,
може да сме се разбрали по въпроса...
Тя може друг да иска да омайва,
а аз пред друга да си вея алаброса.
Днес тортата пред гостите поставяш,
свещичка нова сложила си ти –
това ще значи, че с година помъдряваш,
а хубостта ти продължава да блести.
Бъди ти здрава, весела, щастлива,
успехи много ти да имаш занапред,
с любов да бъдат дните ти честити!
На здраве, Вили! И с късмет напред!
Дали се сещаш ти за папратта
в гората, зад Казъмските кошари,
за полянката с уханната трева
и плъзналите в нея минзухари?
А спомняш ли си, как в тревата,
от ранна пролет чак до късна есен,
лежейки, хванали се за ръцете,
мечтаехме, напявайки си песен?
Искаше да си принцесата красива,
облечена във рокля бяла, от коприна,
а принца хубав, срещнал самодива,
аз исках да съм..., но уви любима.
Пораснахме... Съдбата раздели ни,
в града голям ти срещнала си друг,
а аз отслужих, върнах се на село
и на Мария днеска верен съм съпруг...
Но щом наложи се да ходя във гората,
минавам пак край същите кошари,
отбивам се, полягам сам в тревата
и си припомням за мечтите стари.
Не се забравя първа любов!
