Направих си хвърчило, цветно
и пуснах го в небето, да лети,
но преди това с големи букви
написах там аз моите мечти...
На него пише: „Искам да живея,
в свят изпълнен с радост и любов,
свят без обиди и интриги плоски,
а вместо тях да чувам благослов!
Искам вече, вънка щом изляза,
да срещам хора със усмихнати лица
и вместо „майната” цветущо да се лее –
„Здравей приятелю!” и радостни сърца!”
Небето днес е ясно, по поръчка,
хвърчилото се вижда отдалече,
и се надявам моите мечти човешки
прочетени да са и да се сбъднат вече!
Учителко, прости ни, ако можеш,
грехът, че я докарахме до там
на старини във кофите да ровиш,
окъсана, за къс мухлясал хляб.
С какво заслужила си тази участ?
От нас направи хора... уж добри.
Но кой за тебе днес се сеща,
за да помогне в трудните ти дни?
От учениците ти има депутати,
дори министри с тлъстички заплати,
но те за теб не искат и да знаят
и като кучета един връз друг се лаят.
За тях е важно кокала да хванат!
Какво им пука, че мизерстваш ти?
Охолно искат те да си живеят,
а видят ли те, ще извръщат пак глави.
...но ако можеш ти, учителко, прости!
