Лица

Самотни във тълпата
(от хора позадавена),
Се сменят като облаци,
като овце, загубили се
(май от стадото)

ЛИЦА
без очи,
без вежди,
без мигли.

ЛИЦА
без устни,
без усмивки,
без зъби.

Уж живи,
а по-мъртви от призраци.

Курникът май замириса

Гърмежи се чуват, прелитат ракети,
мирише на кръв, а се вижда сопол.
Разбунен е курникът, птиците клети
си вярват, че всяка от тях е сокол.

Пера се оскубват, а трътките голи
се кипрят и контят, и всяка цвърчи.
Петлите се перят, но ръсят сополи,
кокошките псуват със мили очи.

И всяка гадинка, аха да подхвръкне,
се тръсва в куришките, ала крещи:
- Видяхте ли? Литнах! Преди да се мръкне
ще стигна далечни от вас висини.

Незнайно отде появи се стопанка,
петленце избра си и хоп – на чорба.
А целият курник спокойно задрямва
и мисли: “Добре, че не бях аз това”!

Егати живота отчаян

Какво ми остава – да гушна Морфей,
пък той ако нищо не свърши,
изправям се рязко и ставам злодей
с бутилка в тютюневи пръсти.

След “двеста” съм вече готов за пират –
заграбвам пари и бижута.
За мацките ставам приятел богат –
Наоми и други прочути.

Пак нова “стотачка” и вече съм кмет –
гуляи, екскурзии, похот.
За хорски проблеми съм вечно зает,
за внуците търся аз доход.

Поглъщам поредното – ставам поет
и пиша любовни сонети
за Нея, за друга, за трета … наред –
все дами, игриви кокетки.

Направя ли “петстотин”, правя се мъж
и споря с портретите тъпи.
– Какво си ме зяпнал, бе? Яко се дръж! –
показвам му средните пръсти.

На шестото плача и пея до … кръв.
Егати живота отчаян!
– И к`во кат` умра, бе? Че ня`а съм пръв!
Обаче не ще се покая!
27.07.10