Да изплуваш от дъното

Споходена от чудодейна сила,
големи глътки от поуката изпила,
отърсваш се от тежко бреме -
за промяна, казваш, че е време.

Изхвърляш всичките предмети
напомнящи за мигове, сюжети,
когато твойта стара орисия
доведе те до глад и до просия.

От дъното отблъскваш се със сила,
да изплуваш твърдо си решила,
не плашиш се от нови изпитания -
по-добре ще е от старите страдания.

Аз зная всичко ти ще сториш,
със зъби, с нокти ще се бориш,
но никога не ще допуснеш вече
да бъдеш тъпкано, от другите, човече.

БЪДИ!

През идващите дни

Ще ме зърнеш скоро, запомни,
ще потъна в твоята прегръдка,
и ще стоплиш моето сърце
със любяща и нежна милувка!

Пак ще бъдеш моята любов,
ще нашепвам думите красиви...
За обичта ти, мила, съм готов
и за наш`те мигове щастливи.

Дните стари вече са назад,
нови идват – още по-чудесни,
дни в които ще пламти любов,
дни изпети във любовни песни.

Как се става голям?

Понякога питат ме млади поети:
"Кажете ни, моля, как се става голям?"
А аз отговарям: "Тука май сте объркали -
малък съм още и не мога да знам.

Големи са Ботев, Вапцаров и Пенев,
Багряна и Габе, Дамянов, Леви,...
но тези, великите, не знам да са казвали,
че искат от малки да бъдат звезди.

Те просто са писали - с чувство, със ритъм,
с думи красиви... от душа и сърце,
римували правилно своите стихове -
Велики са станали с перото в ръце!

Звезден букет

Ако можех звездите да сбирам,
бих направил огромен букет.
Бих вървял, бих летял – без да спирам,
изкрещял бих, че той е за теб!
Ала тихо, на пръсти ще вляза,
тази нощ, преизпълнен с мечти,
че не е за кристалната ваза,
а е само за твойте коси
и за чиста, невинна постеля,
във която до теб ще лежа
и в която – до късно в неделя,
твойте длани, с любов ще държа.

А когато от утро обляна,
озлобена си тръгне нощта,
на букета звезди завидяла,
неразбрана от нас... от деня,
на горещото слънце – лъчите
ще постеля в пътека една,
за да минеш по нея с мечтите,
дето в тебе посях с любовта.

Вела

И мен вземи ме

Вчера ходих в съседното село,
до дома за деца изоставени,
исках нещо от мен да им дам,
да не бъдат от всички забравени.

Там пред мене изникна хлапе,
погледнах дълбоко в очите му –
копнеж за обич видях на дете,
тати, мама - живеят в мечтите му.

Просълзих се, реших да го взема,
но появиха се още деца...
ръце протягат със думи: „И мене!” –
сълзи браздяха по детски лица.

Как да мога сълзи да изтрия,
вместо тях усмивки да дам?
Те деца са, нима са виновни?
За живота им – мен ме е срам!